Посланието на Рабиндранат Тагор към българския народ и поуките 90 години по-късно
Рабиндранат Тагор (1861-1941) е индийски писател, поет, философ, композитор, педагог, художник и общественик. Той се ражда в заможно семейство на брахмини в гр. Калкута и още на осемгодишна възраст започва да пише стихове на родния си бенгалски език. Тагор се превръща в световно известен творец. Сред най-четените и превежданите му творби са стихосбирките „Гитанджали” ("Жертвени песнопения") и „Градинарят”, романите „Гора” („Светлоликият”), „Дом и свят”, „Чатуранга”, „Последна песен”, „Маланча”. Той пише поемата „Африка” в защита на Етиопия срещу агресията на италианския фашизъм, а по-късно осъжда и нападението на нацистка Германия срещу Полша. Тагор е първият човек извън Европа, удостоен с Нобелова награда за литература през 1913 г. Големият духовен водач на Индия, Махатма Ганди, получава прозвището Махатма ("Велика душа") от поета Рабиндранат Тагор. Самият Ганди нарича Тагор - Гурудев ("Божествен учител"). Рабиндранат Тагор участва в движението за освобождаване на Индия от британско владичество. Посещава два пъти Европа през 1912 г. и 1926 г. През ноември 1926 г. пристига в София, където изнася беседи пред тогавашния български интелектуален елит. Тагор се обръща към българите със следните думи "вие сте един млад народ, с проста душа, който още не е покварен от Западната цивилизация". Дали това все още е така или нещо се е случило с душата на този народ през последните 90 години? Дано през 2016 г. има повече хора, които могат да разберат думите на Тагор. Това се отнася с особена сила за ромите, които все още се изплъзват от опитите да бъдат "интегрирани" и погълнати от същата тази цивилизация на "грубата сила". Публикуваме речта на Рабиндранат Тагор по спомените на българския политик и журналист Димо Казасов.
В тогавашния „Свободен театър” (днешния Музикален театър на ул. „Васил Левски”) се състоя публично събрание с вход и то доста висок. Билетите бяха разграбени и посетителите мъчно можеха да си пробият път сред множеството, блокирало улицата пред театъра. Когато Рабиндранат Тагор се появи на сцената, паянтовият салон на театъра потрепера от бурните и продължителни овации.
С няколко думи открих събранието, като припомних следното изказване на оратора пред европейския печат: „Европа – това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове.” В речта си Рабиндранат Тагор каза:
Още съм под впечатлението на трогателното посрещане, което намерих тук. Бих искал да бъда един музикален инструмент, защото само музиката може да изрази човешките чувства.
Обиколих цяла Европа от севера на Швеция до вашия юг и видях много. Мисля и се мъча да отгатна тайната, която ви е събрала тук и идвам до заключението, че вие сте един млад народ, с проста душа, който още не е покварен от Западната цивилизация. Бях в страни, където се цени физическото и материалното, бях сред цирка на грубата сила. А вие сте млад народ, който иска да се приобщи към духовното начало. Вие сте народ, който вярва в идеалите на бъдещето.
Махатма Ганди и съпругата му гостуват на Рабиндранат Тагор в Шантиникетан, Индия, 1940 г. Градчето Шантиникетан е основано от Тагор. В него той създава училището на своите мечти. През 1921 г. там е основан университетът Вишва-Бхарати, където за първи път в Индия се въвежда безплатно образование.
Аз принадлежа на една нация, която притежава млада литература, която не е засегната от атмосферата на западната литература, тровеща читателя. Идвам от страната, където сме по-близо да природата, до човека и до народа и където по-ясно и по-пълно долавяме въжделенията и стремежите на света.
Нашата литература не се бои от критиката, която често си служи с отвлечени неща. Ние ценим произведенията по вложения в тях максимум от човещина. Ние сме прости, не познаваме рекламата и сме равнодушни към нейните похвати. На нас са скъпи народните песни и нашата лирика. В тях намираме ценности, които са чужди на сложната и богата европейска литература.
В моето отечество имаше тенденция за подражаване на всичко, което идва от Запад. Това подражаване води към фалш и затъпяване. Баща ми и аз винаги бяхме чужди на всяко изкуствено присадено нещо. Което съм създал, то е дълбоко мое собствено. То е искрено и вярвам, че е истинско.
Нашите критици не знаеха дали да ме приемат или да ме отрекат. Тяхното отрицание не ме отчая. Напротив, то укрепи моя дух. Когато на бреговете на Ганг пишех съчиненията си, аз не мислех, че пиша за другите, мислех, че пиша за себе си. Като малък не обичах училището и своите възпитатели. Бях непокорен. Непокорен, защото търсех свободата.
Едва към петдесетата си година почувствах нужда да опозная външния свят и един ден се озовах в Лондон с ръкописа на „Гитанджали’’. В интимен кръг прочетох нещо от произведенията си, но не забелязах у присъстващите интерес към прочетеното. Почувствах се унизен. Исках да избягам. Но на другия ден се появиха похвални отзиви и аз станах известен на западните читатели. Аз обаче съм източен човек и си оставам източен поет.
Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия. Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат.
Нашите два народа имат това общо, че са млади и затова вярвам, че ще бъда разбран от вас. Вярвам във великите заложби, които се крият във вашия народ и от сърце ви желая да бъдете щастливи.
Източник: Димо Казасов, „Следи от минали дни”, Отечествен фронт, София, 1971.