Цугцванг или невъзможност за полезен ход
Аз не играя шах, но мислейки за ситуацията, в която се намираме в момента ми идва на ум този термин от стратегическата игра на война, произлязла от Индия. Терминът цугцванг означава положението, в което играчът изпада, когато няма полезен ход на действие. Сещам се и за един друг шахматен термин – цайт нот, сиреч, нямаш време да обмисляш ходовете си. И двете положения са резултат от невнимание или не добре обмислена стратегия. Тази алегория не ми идва случайно. Ситуацията, в която се намираме в момента е точно като игра на шах. Разделени територии. Два отбора, противопоставени един на друг. Черни и бели. Роми и българи.
Ироничното в случая е, че черния отбор винаги е поставен в положение на цугцванг. Аха, тръгне да си разиграва коня и да придобие самочувствието на играч, когато бяла фигура му препречва хода и го поставя в ситуация, от която няма мърдане. Дотук с шаха. Сега към реалността. Реалността много се различава от играта на шах. В нея има правила. В реалността българите се мразят един друг. Мразят съседа. Мразят магазинерката от кварталния магазин. Агресивни са към възрастните хора. Мразят си политиците. Мразят правителството, което си докараха за втори път на власт. Мразят президента. Мразят си живота общо взето. Най-много от всичко обичат да мразят ромите. Според тях, ромите са виновни даже и за това, че мразенето в България е национален спорт и че се излагаме пред чужденците, като оглавяваме класациите за най-нещастна нация.
От другата страна – ромите. Ние пък, сме толкова много и толкова различни, че за обич трудно може да става въпрос. Мит е така наречената ромска солидарност и задружност. Точно толкова, колкото е мит и българската толерантност или гостоприемство, да речем. Ромите мразят лихваря, който е местния кръвопиец и душевадец. Особено лош става тогава, когато наближат избори. Лихварят от своя страна няма друг избор, освен да е такъв какъвто е, защото се е забъркал с „анцугмен”, който не е ром и който му е обещал участие в някоя обществена поръчка. А пък ромите в България, да ви кажа, мразят да мразят, но все така се случва и положението им е такова, пък и в такава страна живеят, че все някой извън територията на квартала ще им напомни, че за обич място няма. И това напомняне се случва периодично и запомнящо се. Е, как да обичаш...?
Десет години ни включваха, ама така, все едно искаш да си включиш с едната ръка сешуара, а с другата вече си отвинтил бушона. Е, за какво включване говорим? Отново толкова години пробвахме десегрегационния процес. Ромските деца започнаха да посещават масовите училища, защото така е редно и защото така правят по белите държави. Намериха се недоволни родители от мнозинството, които възмутено отписваха децата си от съответните училища. Не може децата им да учат с роми.
Докато говорим за интеграция или включване или както искате го наричайте, се случи Катуница. Всички помнят от какво тръгнаха нещата. Днес всички си дават сметка защо се случи това и защо точно по онова време – преди избори. Тогава изборите бяха две в едно. Може би заради това локалния конфликт придоби национален мащаб.
Преди месец нагЪрмено стана в Гърмен. Една малка община, доскоро живяла в мир и сговор и като че ли до сега не бяха слушали силно музика, защото конфликтът, както знаем тръгна заради това и чрез намесата на „патриотични” структури, крамолата внезапно придоби етнически отенък. Нещата си останаха там, на пръв поглед. Полицията се намеси адекватно и ограничи протестите в територията на Гърмен. Дали защото изборите са само местни? Няма как да не търся логика в случващото се. През 2011 г. изборите бяха за кметове, съветници и президент. Протестите, побоите над роми и опитите за нахлуване в кварталите се случиха в цяла България. Полицията участваше само като наблюдател. Дали трябва да се успокояваме от факта, че защото предстоящите изборите ще са само местни, картината няма да е толкова зловеща. Не мисля. Случи се Орландовци. Полицията проговори. Индетифицирани бяха провокаторите на протестите. Даже и политиците го потвърдиха. Дали нещо оптимистично се случва? Дали са осъзнали реалната опасност, която „патриотичните” структури могат да довлекат на България? А може би само си пазят канчетата.
Столичният квартал, както и Гърмен стана известен с факта, че ромите слушали силно музика – в колите си. Защо подобни конфликти, тръгнали от нищо се превръщат в медийни сензации? Декадата също беше медийна сензация. Тогава медиите внушиха на целия български народ, че се дават пари с камиони от държавния бюджет. Лъжа! Декадата свърши. Надявам се същите тези медии да разобличат собствената си лъжа. Манипулацията, в която хвърлиха всички. Та даже и ромите от махалите им повярваха. А те повярваха, защото нямаше кой да им каже, че това не е истина. Докато ромската интелигенция се обучаваше в поредния интеграционен семинар и докато Брюксел стана притегателна сила за същите тези, от тяхно име говореха хора като Цветелин Кънчев или Мария Стоименова, например. А сега се случва Орландовци, където етническите българи протестират, докато ромите от същия този квартал се гърчат от страх за живота си и този на техните деца. А интелигенцията ни мълчи или тези, които се осмелят да говорят го правят така, че да няма много обидени. Едно вяло показване на зъби, но все пак.... Може би си лягат спокойно, защото все пак са казали нещо.
Пак се връщам на цугцванга или невъзможността да направиш полезен ход. Това се случва, когато си проспал играта. Когато си играл твърде меко. Така, че партньорът в партията шах да не ти се разсърди, защото следващата партия може да не иска да играе с теб отново. Цугцванг! Нямаме време за дипломация, приятели. Цайт нот! Няма време!