Може ли подчиненият да говори?
"Ако човек има призвание да бъде уличен метач, той ще мете улиците така, както е рисувал Микеланджело, както е композирал Бетовен и както е писал поезия Шекспир. Той ще мете улицата толкова добре, че всички небесни ангели и земни хора ще спрат и ще кажат:
Тук живя един велик метач, който си вършеше работата добре."
Мартин Лутър Кинг
Преди 30 години една млада индийка постави пред западната академична общност въпроса „Може ли подчиненият да говори?“ (Can the Subaltern Speak?). Нейното име е Гаятри Спивак. Днес тя е професор по пост-колониална теория в Колумбийския университет в САЩ. Подчинените са бившите колониални народи, чийто гласове не се чуват, защото елитите на бившите колонизатори продължават да говорят вместо тях. Теоретиците на пост-колониализма стигат до интересни изводи. Подчиненият може да бъде чут и разбран от подтисника единствено, ако се научи да говори на езика на подтисника. Това означава да възприеме неговия начин на мислене и изразяване. Иначе подчиненият никога няма да бъде чут.
Ромите, които не са учили пост-колониална теория, трябваше да стигнат до тези поуки сами. Две десетилетия представителите на българския и ромския етнос уж си говориха по конференциите, но на един неразбираем език – толерантност, мултикултурализъм, интеграция. Появиха се учени глави, които преведоха толерантността като „комшулук“ – дойде ли празник черпиш комшията, „уважаваш го“. Уважаваш ли комшията между празниците, това не е важно. И модерният комшулук със същата философия – дойде ли ти грант от донора събираш българите и циганите на семинар, да ядат и пият заедно. Ето ти толерантност. А като свършат парите? Тогава идва ред на онзи стар лаф от ерата на комунизма: „Га бехме на партийното събрание ми викаше другарю, другарю, а сега ми викаш мръсен циганин“.
Истината е, че на циганите рядко им се налага да говорят. Те трудно могат да вземат думата от дървените философи. Те трябва да слушат и да изпълняват това, което интеграторите искат. А какво искат те? Циганката да мете улиците, да носи спирала между краката и да изпраща детето си на училище с мизерните пари, които получава. Малкото ромче да рецитира „Аз съм българче“, да играе ръченица и да не бие другите българчета, като му викат „мангал“. Татко ром задължително навсякъде с презерватив, да не посее, където не трябва. Да не гласува на избори, а да си знае мястото - отзад на камиона на „Чистота“. Не случайно цели семейства от „Факултета“ и „Филиповци“ работят за сметосъбиращи фирми, избрани от Столична община. А оранжевите им униформи странно напомнят дрехите на затворниците от „Гуантанамо“.
Какво става, когато подчинените проговорят, но не с гласа на красивите, умните и образованите роми, които президентската администрация нарече на сайта си „интегрейт-мангали“. А с гласа на гладните, черните, гневните, дивите, така, както ги е видял и описал Гео Милев в поемата „Септември“. Един репортаж на Любомира Бенатова от Сливен даде отговора. След толкова усилена интеграция, ромите от квартал „Надежда“ накрая заговориха на един език с мнозинството - „българите на кайма“. И българите най-сетне разбраха циганите, защото чуха ехото от собствените си думи – „циганите на сапун“. Не доказва ли това успеха на интеграцията? Част от ромите започват да мислят и да говорят като част от българите. На техния език. Езика, който чуват на улицата, в кръчмата, в училището, а вече и от трибуната на българския парламент. Ако езикът на омразата е единственият чуваем език в българското общество, значи то е тежко болно. Въпросът е можем ли да спасим ромските деца и младежи от тази болест и на каква цена?