РОМСКОТО ДВИЖЕНИЕ: Каква форма, каква посока?
Дискусията „Ромското движение: каква форма, каква посока?” се провежда на 7 декември 2000 г. в Централно европейския университет в Будапеща, Унгария. Тя е организирана от Европейския център по правата на ромите и Студентската инициатива за човешки права. Тази дискусия е предизвикана от цяла поредица събития. През юли 2000 г., Международният ромски съюз (IRU) приема в Прага декларация, в която обявява ромите за нация без територия, нуждаеща се от специален международен статут. В същото време в различни страни на Централна и Източна Европа нараства броят на ромите в органите на местното самоуправление. В Словакия към 2000 г. има избрани 6 кметове и 86 общински съветници от ромски произход. Много хора се питат какво ще последва: Ромско движение за човешки права от типа на афроамериканското? Образуване на нова нация по примера на евреите? Как ще се развиват тези процеси? В дискусията участват активисти от правозащитните среди, роми и нероми. Петнадесет години по-късно същите въпроси остават актуални, но липсва анализ какво се случи през изминалия период. „Свободни роми” ще публикува за първи път на български език избрани откъси от най-интересните мнения от дискусията през 2000 г. Целта е да провокираме дебат сред нашите читатели къде се намират ромите в сложната политическа обстановка в началото на новото хилядолетие и какви са възможните пътища пред ромското движение.
Димитрина Петрова: Два ключови въпроса - емиграцията и признаването на ромска нация
Приемам поканата да участвам в тази дискусия, като знак, че се отнасяте към нас неромите като към гости. Би било добре, ако и в ромското движение, започнете да третирате не-ромите само като гости. Искам да наблегна на уникалността на ромското движение. Нищо в европейската история не може да се сравни с него. Разбира се, има и други движения, от които могат да се научат уроци. Аз виждам три компонента в ромското движение. Първият е правозащитният компонент или така нареченото движение за ромски права. Вторият компонент е свързан с изграждането на идентичност. Това е сложен комплекс от въпроси, като например: Кой може да говори от името на ромите? Върху какво трябва да се фокусира ромското движение? Кои са истинските роми и има ли хора, които политически могат да бъдат причислени към тях, макар да не са роми? Противоречията около въпроса за идентичността са естествена фаза в развитието на всяко движение за освобождение и еманципация, каквото е и ромското движение. Третият компонент на ромското движение бих го определила като признаване и отчитане на основните интереси на ромите. Различни въпроси възникват тук: Трябва ли ромите да бъдат представлявани от една партия или трябва да участват чрез други партии? Как ромите могат да постигнат представителство на европейско и глобално ниво? Мисля, че е много трудно да се изгради една политическа стратегия за ромите, която да се приложи във всички страни... Има два въпроса, които според мен ще бъдат от най-голямо значение за бъдещето на ромското движение. Първият е въпросът за миграцията... И вторият е въпросът за признаването на ромска не-териториална нация, каквото искане вече беше поставено... Виждам потенциал за овластяване на ромите в искането за ромска нация, ако се подходи с нужната сериозност към този въпрос.
Румян Русинов: Трябва да започнем да създаваме ромски елит
Трудно е да се даде рецепта по въпроса за ромското политическо участие. Мога да предложа някои решения, изхождайки от моя личен опит в Проект Права на Човека, това е организацията, която поведе ромското движение в България. Първо, мисля, че ромското движение постигна някои забележителни резултати през последните 10 години в областта на защитата на човешките права. Повечето ромски организации работеха като правозащитни организации. Мисля, че следващото десетилетие ще бъде десетилетие на политическото участие на ромите. Част от ромското движение вече пое различен курс към политическо представителство. Ако трябва да дефинирам ромския проблем, бих казал, че той се изразява в липса на участие в процесите на вземане на решения и правене на политики. През изминалото десетилетие върху ромите силно влияние оказаха политически решения, които бяха взети без тяхното участие. Ще спомена тук някои практически стъпки, които бяха предприети за подготовка на бъдещи ромски политици. Самият аз, заедно с Ангела Коце и Моника Хоракова предложихме и инциирахме програми за ромско политическо лидерство в три страни, за да адресираме въпроса за ромското участие. Искаме да разширим тези програми и в други страни в региона, за нещастие, аз не вярвам, че имаме силен елит, който може да бъде двигател на общността. Затова мисля, че практически трябва да започнем да създаваме ромски елит.
Джеймс Голдстън: Три визии за бъдещето на ромското движение
Благодаря за поканата да бъда тук. Искам набързо да предложа три различни визии за бъдещето на ромското движение.
Първата е кошмарна – положението продължава да бъде същото без съществено подобрение. Организации, като Европейския център по правата на ромите, Фондацията за ромски граждански права в Унгария и Проект права на човека в България продължават да агонизират още няколко години като умиращи пациенти, разчитащи на Сорос и други донори. Няколко дела за дискриминация са спечелени. Няколко младежи отиват да учат в университет и всички говорят, говорят и само говорят за ромския проблем. Парите за ромите свършват и това неопитно движение, неспособно да се самофинансира в едно враждебно обкръжение, няма да оказва никакво влияние върху живота на ромите. След няколко години, Европейският съюз ще приеме страните-кандидатки от Централна и Източна Европа. И така през 2010 г. ромите са все така най-бедните, най-уязвимите и най-мразените хора в Европейския съюз и продължават да бъдат жертви на системна дискриминация и насилие.
Втората възможна визия изглежда като фантазия. През последните месеци се заговори за ромска нация, нация без територия. Постави се искане ромите да имат национално представителство на междуправителствено ниво, да получат места в Европейския парламент или в Обединените нации, наравно с правителствата. През последната седмица, ромски лидери създадоха европейска мрежа с помощта на ОССЕ, като прелюдия към изграждането на нация. Но защо спряха дотук? Европейският парламент в Страсбург се помещава в хубава сграда, но достатъчно ли е за ромите да получат едно място там? Със сигурност, ромите, които наброяват между 8 и 12 милиона, заслужават да бъдат представени също като държавите, също като палестинците. В тази фантазия за бъдещето, а за някои това може да се окаже и кошмар, ромите не само получават място на масата, но получават и своя държава. Нима такова искане звучи твърде смело? От 1990 г. насам много народи – македонци, босненци, хървати, словенци – поискаха и получиха със сила и с други средства свои собствени държави. Защо не и ромите? Нима няма достатъчно земя? А какво ще кажете за такива държави като Андора или Монако? Или за Корсика, с която френското правителство има сега проблеми? Крале без държави? Докога? В тази фантазия, ромите най-накрая предявяват претенция за своя родина!
Накрая, третата визия за бъдещето, звучи по-скоро като някаква приказка. Въпреки вътрешните противоречия и конфликти в резлутат на европейското разширяване, въпреки желанието на много западно европейски правителства да държат ромите далеч, въпреки съпротивата на източноевропейците, нека да предположим, че европейската интеграция успее. Да си представим, че под натиска на Брюксел и Страсбург, страните, които искат да влязат в ЕС приемат работещо анти-дискриминационно законодателство. Да си представим, че направят институционални реформи. На кракто, да допуснем, че Европа успее да наложи расова и етническа справедливост, като предпоставка за изграждане на нов правов ред. Равенството във възможностите за развитие на ромите най-накрая е гарантирано. Това ще означава ли победа?
Искам накратко да се спра на друга държава, която успя да превърне едно малцинство от бивши роби в пълноправни граждани. Става дума за САЩ, сега се навършват 75 години, откакто афроамериканците започнаха борбата си за юридическо равноправие. Назначаването на много чернокожи на държавни постове, на каквито никога преди това не е имало черни, беше успех, но то не реши проблемите с бедността и безработицата. Случаите на расово насилие се увеличават. Раздразнението от успеха на черните се увеличава. Дълго време, много бели американци подкрепяха анти-реформаторски програми, въпреки, че те бяха против икономическите им интереси. Така че, независимо от анти-дискриминационите закони, расизмът в САЩ не изчезна, защото съзнанието, че хората са от различни раси все още съществува.
Има ли нещо, което ромското движение може да научи от тази тъжна история отвъд Атлантика? Страхувам се, че има. В Америка чувството за расово превъзходство пречи на много бели да си представят света по друг начин. Европа съвсем не е имунизирана срещу използването на расовите и етническите въпроси за политически цели. Дори, ако се мъчим да разширим правната закрила на ромите, трябва да сме наясно, че добрият закон не е достатъчен. Съдебните дела бяха важен елемент в бойкота в Монтгомъри, когато афроамериканците масово отказаха да ползват автобуси, в които местата за бели и за черни бяха разделени. Но бойкотът нямаше да се случи, ако една жена, Роза Паркс, не беше отказала да отстъпи мястото си на бял мъж. Анти-дискриминационното законодателство е от ключово значение, но ромските активисти не бива да разчитат само на него, а трябва да създадат и международно политическо движение, способно да изразява интересите на най-голямото европейско малцинство.
Душан Ристич: Неромите правят ромското движение
Това е труден въпрос. В глобален план, ромското движение не съществува. Ако трябва да съм честен, нещата изглеждат така, сякаш не-ромите правят ромското движение, с участието на някои роми. Затова ромското движение, според мен, изглежда изкуствено. Определено ние сме „гости” на тази планета и като гости всичко, което получаваме ни е подарено. Мисля, че трябва да променим това положение.
Смятам, че е време, да спрем да бъдем бенефициенти в края на веригата. Време е да изградим ромското движение отдолу нагоре, с наши собствени сили и ресурси. Трябва да започнем с малки инициативи и в своята съвкупност те ще ни покажат вярната посока или посоки, които трябва да следваме. Естествено трябва да работим заедно. Но още веднъж повтарям инициативите трябва да бъдат водени от роми, защото само по този начин ще можем да оформим движението и да преценим силните и слабите си страни. В момента не знам какво значи ромско движение, по-точно не виждам ромско движение. Вярвам, че за 20-30 години ще имаме истинско ромско движение ръководено от роми.
Клод Кан: Ромското движение е най-близо до ционизма
Аз съм историк по образование и мисленето ми е деформирано така, че винаги търся отговорите за бъдещето в миналото... Накратко, смятам, че най-близко до ромското движение е най-малко обсъжданото движение – ционизмът. Има няколко причини затова. На първо място, ционизмът възниква преди всичко като източноевропейско движение. То се заражда в западните области на Русия преди Първата Световна Война, тези области сега са в страни като Литва, Полша, Беларус и Украйна. Източноевропейските евреи формират основната маса сред членовете и ръководството на движението, те са негов двигател и вдъхновение. Културните условия – факторите, които пречат на ромското развитие – са, ако не идентични, то много близки до онези фактори, които спъват и ционистите през първата половина на XX век. Ромското движение се появи в териториите, в които възникна ционизма, това е от значение, защото институциите на макрообществото са същите... Условията, при които са поставени евреите по времето, когато процъфтява ционисткото движение в Европа, са подобни на условията, при които живеят днес ромите: пълзяща безработица и бедност, широкоразпространена враждебност, базирана на вековни предразсъдъци и фолклорни митове. Евреите през 20-те години на XX век и ромите днес са също така в една и съща демографска ситуация... Както често се изтъква, анти-семитизмът и анти-циганизмът, са пуснали дълбоки корени в европейската култура и това се е превърнало в патологичен симптом. Очевидно има и различия между евреите в Централна и Източна Европа от началото на века и ромите днес. Въпреки, че и двете групи са били маргинализирани, формата на потисничество в единия и в другия случай е различна. Културният багаж, който носят двете общности е различен. Също и стратегиите за оцеляване на ромите се различават от стратегиите за оцеляване на евреите. Има какво да се научи от историята на ционизма... За първи път чух ромски активист да споменава ционизма по време на бомбардировките на НАТО в Косово. Това беше преди албанците да започнат етническото прочистване на ромите в областта.
Ангела Коце: Трябва да създадем положителна ромска идентичност
Бих искала да се спра на въпроса за идентичността. Изграждането на идентичността трябва да е един от най-важните елементи за засилване на ромското движение. Трябва да създадем положителен имидж на ромите и да разрушим негативната идентичност на подчинения циганин, която ни е наложена отвън. Има връзка между претенцията за политическо признание и идентичността. Нужно е ромското движение да постигне духовно и мисловно освобождение и да се излекува от отрицателните стереотипи.
Относно идеята за ромска нация, мисля, че тя не е приложима в нашия случай, поне докато я възприемаме само на метафизично равнище. Според Ернест Ренан, нацията е душа, духовен принцип. Два са елементите на тази душа. Единият е в миналото, другият е в настоящето. Да притежаваш минало и да искаш да живееш заедно с други хора, които ценят и пазят това минало... При нас ромите има само едно нещо, което ни обединява – потиснатата идентичност и наранените дух и душа.