Приказка за Апартейда*
Снимка: Tjebbe-van-Tijen/flickr.com
Имало едно време една красива страна, в която живеели бели и черни хора. Белите управлявали, а черните се подчинявали. Белите контролирали властта и парите, черните вършели черната работа. Белите имали къщи в най-хубавите квартали, черните били натикани в най-лошите гета. И все пак, черните трябвало да плащат данъци наравно с белите и да се държат възпитано. Отгоре на всичко в черните гета постоянно умирали хора, защото лекарите отказвали да влизат там. Разбира се, белите телевизии не съобщавали за тези случаи. По белите телевизии показвали само пукнати бели глави. Белите все повече се ядосвали и повтаряли, че черните имат само права, но не и задължения, докато един ден черните не решили наистина да си поискат и правата.
Това не е приказка, това e „апартейд”. Черните африканци в Южна Африка са живяли така до 1990 г., когато режимът на апартейд е отменен и Нелсън Мандела е освободен от затвора. По ирония на съдбата през същата година в България се провеждат първите демократични избори след комунизма и народът започва да вярва, че равенството, свободата и братството най-сетне са дошли и у нас без значение кой какъв цвят на кожата има. Дали наистина стана така?
Двадесет и четири години след демократичните промени България има министър на здравеопазването, който твърди, че в ромските квартали лекари трябва да влизат само с полиция. Нещо ужасно трябва да се е случило през тези години с междуетническите отношения, щом се е стигнало до такава враждебност между лекари и роми. Със сигурност обаче това не важи само за ромските квартали, проблемът е много по-дълбок. Тогава защо министър Петър Москов се спира на ромите? И как това кореспондира с принципите на Реформаторския блок, който го излъчи за министър на здравеопазването?
Достатъчно е да прочетем какво пише в програмния документ „Начала за обединение на Реформаторския блок”. Според този документ реформаторите са за пряка демокрация при взимането на решения и се противопоставят остро на опитите да бъде разделяна българската нация по етнически принцип. Ако министър Москов искаше да прави пряка демокрация той щеше да организира дебати в ромските квартали за проблемите с бързата помощ, но изглежда неговата демократична душа не може да прекрачи границата на махалата – един напълно чужд и далечен свят за човек, расъл на централната столична улица „Хан Крум”. Явно, доктор Москов не осъзнава, че третирането по различен начин на дадена група пациенти, само защото живеят в ромски квартал, а не в центъра на София, е крещящ пример за дискриминация. Ясно е, че този начин на мислене няма нищо общо със заявените ценности на Реформаторския блок.
Може би Москов е тръгнал да изпълнява програмата на партньорите от Патриотичния фронт? В предизборната програма, с която влязоха в парламента, се говори за премахване на „циганските гета” и за създаване „с минимални средства на отделни селища извън големите населени места в пустеещ държавен фонд”, т.е. на още по-големи гета, но далеч от градовете. Там, според патриотите трябвало да има „денонощно полицейско присъствие”. Сигурно тогава линейките на бърза помощ ще могат спокойно да влизат в гетото, което ще бъде перманентно окупирано от полиция, също като окупираните палестински територии в Западния бряг и ивицата Газа. Това ли иска потомственият демократ и потомствен лекар Петър Москов, а ще поеме ли отговорност за последствията от такава политика? Ако не се справи полицията какво ще последва – армията ли?
Историята на ЮАР показва, че в подобни случаи репресивният апарат не решава, а създава още по-големи проблеми. По време на апартейда в Йоханесбург на 1000 бели се падат средно по дванадесет болнични легла, а в черното гето Совето на 1000 черни се падат по-малко от две легла. Един лекар обслужва средно по 330 бели пациенти и по 91,000 черни пациенти. Не е трудно да отгатнем как са посрещали белите лекари в гетото и какво е било качеството на медицинското обслужване, но в един момент там наистина било въведено военно положение от управляващите с аргументи, близки до аргументите на здравния министър Москов.
Опитът на министъра да симулира консултации, след като официално му беше поискана оставката в парламента, също не е в унисон с демократичните практики. Срещата на министър Москов с неправителствени организации на 10 декември започна със скандал между участниците. Оказа се, че част от поканените НПО, като „Амалипе” и „Свят без граници” са били финансирани от самото Министерство на здравеопазването по „Глобалния фонд за борба срещу СПИН, туберкулоза и малария”. И точно тези организации са там, за да защитят донора си министър Москов и да предложат отново услугите си на властта. Още по-скандално е предложението на някои организации здравните медиатори в ромските квартали да станат бодигардове на лекарите от бърза помощ.
Никак не е мъжествено здравният министър да се крие зад здравните медиатори и върху тях да се прехвърля отговорността за колабиралата здравна система в България. Ако това е здравната реформа на реформаторите, то по-добре изобщо да няма реформа, защото шегата на министър Москов в парламента за ромите антифашисти може да се превърне в реалност. Пред доктор Петър Москов има две възможности. Той трябва да избере дали иска да бъде запомнен като министъра, въвел официално апартейда в българското здравеопазване или като демократично мислещ човек, който не робува на расови предразсъдъци, а на Хипократовата клетва.
*Тази статия беше написана по молба на водещ български ежедневник, но впоследствие редакцията на вестника отказа да я публикува.